Влезе, като синьото на горската сянка.
Пушеше, а в тъмното огънчето на цигарата й просветваше, като падаща звезда. Закъсня.
Той се съмняваше вече, че ще дойде и когато чу вратата да се отваря, за миг спря да диша. Излезе от стаята чийто сноп от светлината на телевизора го заля, а в мрака на апартамента се откри жълта пътека – от нея до него.
Пое израза на лицето й както гъбата вода. Излъчваше детско наивно усещане, но бе хищник, сриваше изградените светове на вечно наплашеното мъжко съзнание. Правеше го с безразличието и импулсивността си, нямаше граници които да я оградят, живота й бе поредица от изненади, с които лавираше перфектно. А той се луташе в страхове и очаквания – ако не бе я срещнал щеше да задържи уюта в себе си, можеше да остане същия, елементарен и спокоен. А сега бе, като неделната кръстословица в „Таймс” – заплетен, сложен и несигурен. Объркан. Да тя беше престъпник и нейното престъпление беше че е изключение. Бе много по-различна от останалите, което те никога нямаше да й простят.
- Къде беше?
- Кога? Преди да се родя ли? – в погледа й - лек нюанс на цвят с който светеха очите й, когато си играеше с думите – Атропурпуреум.
- До сега – бе напрегнат, въпреки че се опитваше да го прикрие без резултат.
Тя се приближи без думи, прегърна го, устните й галеха врата му а пръстите й шареха по копчетата на ризата му, като откриваха гърдите му на равни интервали.
- Кажи – той се отдръпна – мисля че.... .
- Не мисли! Мислите са вещи...фина форма на материята и груба форма на духа.
- Отново ще играем на спестявания, така ли?
- Без които нито една емоция не може да задържи първоначалния си облик, също като вълната… – смееше се защото го объркваше и го съзнаваше но просто не можеше да спре.
- Каква си такава, трудна и объркваща. Все едно се раздвояваш, в един момент имам чувството, че не би могла да живееш без мен а в друг, че просто си ме забравила.
- Защото съм само отражение в живота ти. Разбираш ли? От другаде съм, просто съм надникнала. Днес можеш да бъдеш всичко за мен, утре нищо.
- С кого беше? Луташ се плувайки по течението на реката, като се чудиш кой бряг да избереш.
- Събличай се – смееше се – или се връщам там от където идвам.
- И къде е това там?
- В тишината на хаоса.
Дъждът измиваше мислите с монотонното отброяване на капките върху повърхностите с които бе обременено обществото. И всичко изглеждаше толкова елементарно и просто. Толкова първобитно и облекчаващо, мълчанието трудно би могло да бъде победено, твърде оглушително е.
Чувстваше се някак тихо и свършено, бе уморена от тази борба с всички мъже, които влизаха и излизаха от живота й без да оставят някакви спомени за присъствие. Никога не беше си позволявала да се остави на чувства и мисли винаги контролираше съзнанието си, не се влюбваше просто преминаваше през периодите цяла. И това беше добро решение – защото ако си позволяваше да оставя в сърцето си част от всеки мъж, който се появяваше като присъствие или само като желание, в сърцето си щеше да има голям брой стаи.
- И кой бряг избра?
- Арабите определят брега, като величествено начало и окончателен край - Сахел. Остави ме да се лутам между два бряга ако се установя само на един, просто няма да съм аз, а човек не може дълго време да бъде някой друг.
- А аз какво да правя през това време – да чакам да се промениш в моя полза или да се умориш от мен и да си тръгнеш.
- Дай ми наклон, като в принципа на Бернули: За да летят птиците имат нужда от подходящи криле, подходящо налягане и подходящ ъгъл. Аз имам крилете, ти ми осигури наклона, и чрез твоя наклон аз ще променя ъгъла...в твоя полза. Само не ме задушавай, накарай ме да вярвам, че независимо мислите и демоните в главата ми винаги ще си там и ще ме чакаш. Имай търпението да ме понесеш с всичките ми недостатъци, като знаеш всичко за мен и го приемаш. Аз ще съм ти благодарна за това и ще остана с теб цяла вечност, защото ще ме изпълваш със спокойствие и сигурност. Вярвай ми независимо реката и нейните брегове – те винаги са два, като изходите – не ме карай да правя избор защото момента на избора е неутрален, няма еуфория, няма отчаяние...само един единствен край, с който не мога да живея, защото окончателността ме съсипва. Остави ме с моята абсурдност, позволи ми да правя неразумни неща, защото първо трябва да знам че съм свободна за да мога след това да ти принадлежа. Придай стойност на нещата, не спрямо това колко струват а спрямо това колко означават за теб. Така ще бъдеш свободен и ти, а за да си свободен трябва да не се страхуваш. Страха те ограничава, държи те в клетка с огромен катинар, от който повярвай ми нямаш нужда защото на никого нищо не дължиш най-малкото на обществото – в него всичко е изкуствено и мъртво. Сърцераздирателна вулгарност. Един грижливо съхраняван хаос. Там където свършва нашата самонадеяност, започва нашето наказание. Аз няма да чакам дълго – само един интервал, който ти няма да удължаваш, защото ще замина без връщане и върху мен ще остане само твоята сянка.
30.09.2008 15:07
Пишеш страхотно, прави го по-често!
Поздрав!
Ще чакам!
30.09.2008 20:55
:* :)
Поздрав!
:)
Поздрав!
олег в събота става на цели 2 години..
и така..
а ти?
