- Ела

Защо мъжете, след като придобият някаква власт или пари се сдобиват с вид крещящо самочувствие и стават безцеремонни и груби.

До масата съм и се взирам в тях без да кажа дума, чакам, да благоволят да ме забележат, по скоро да решат, че вече е дошло времето, в което могат да се обърнат към мен. Робувам на капризите на разни новобогаташи, голяма тръпка е опитайте.

Единия се обърна към мен с извинителен поглед, бе му явно неудобно за моето мълчаливо стражуване измерено в около десет минути.

-         Минерална вода и ела. – другия - плашещ и груб. 

Сервирам и чакам. Разглеждам ги. Изглеждат на една възраст, еднакво напрегнати но с различни обноски.

Грубия ме дръпна на стола до него и едва тогава:

 - Седни. Името ми е Йосиф Орбакайте и ми харесваш. Кога ти свършва смяната?

 - Имам семейство.

 - Кой те пита, искам да те заведа на вечеря и да поговорим.

 - Заета съм.

 - Не си заета, нямаш желание но това е временно. Ще го придобиеш.

Станах и отидох на бара, бях бясна и се чувствах някак обидена. Какво си мисли този руснак, че съм някаква сервитьорка на повикване, не съм, работя тук само вечер защото кръчмата е на баща ми. Нналях си водка (но не руска), защото преди малко бях бясна или защото това бе повод да изпия нещо. Много интересно нещо е човешкото съзнание, едни и същи неща изглеждат еднакви а всеки ги възприема различно. Кой създаде това измислено общество обременено толкова фатално?

Тръгнаха. Мина толкова близо до мен че чак почувствах хлад,

за миг очите му ме пронизаха като шпаги и останаха в съзнанието ми. Нещо вътре в мен беше свързано със струни на китара, и се скъса преди година защото струните бяха от паяжина, все още не мога да въстановя баланса си. Всичко хубаво в живота ми е толкова временно а лошото остава като вечност. Може би с всички понякога е така а може би просто преувеличавам. Чаках сестра ми да дойде да ме смени, но както винаги тя закъсняваше или изобщо не идваше. Леда дрънкаше вече в чашата ми на сухо, кога обърнах състава дори не разбах. Налях си втора и седнах до камината, движението на пламъците странно те хипнотизира, оставя те без мисли и без действия, ставаш някак плавен. Сега вече съм с водка но без лед, ако сложа две буци след малко леда ще е отново осиротял и ще чака поредното накисване, но какво това са само три водки с четири бучки лед.

 - Смяната ти вечна ли е? Или очакваш някого и може би затова си още тук. Мен ли чакаш?

Обърнах се, но дори и без да поглеждам този глас ми бе познат – мек руски акцент. Наглия руснак.

 - Не съм руснак от Украйна съм. Какво си помисли „ оня ужасен руснак е зад гърба ми” – смееше се, имаше хубава усмивка тръпчинка на едната и бемка върху другата страна. Обърка ме.

Седна, гледах го без думи, тихо и той мълчеше, изпитвах нещо като притеснение, чувах сърцето си как тупти, дали го чуваше и той.

 - Е тук ли ще вечеряме или ще позволиш да те заведа някъде.

 - Заведи ме.

Незнам защо го казах. Чувствах се на пропаст все едно не виждам а съм на ръба и незнам накъде да направя първата крачка, в коя посока. Сляпа съм. Къде отивам?

 - Не е на някое страшно място, не се плаши, знам че не ме познаваш. Можеш ли да повярваш на непознат? Нали знаеш, че понякога чуждия е по-сигурен от своя.

Този мислите ли ми четеше?

Естествено колата му беше някакъв джип не съм си и помисляла да е лада. Психиката ни е доста елементарна, когато имаш някой лев на всяка цена трябва да го вложиш в нищо което със сигурност ще те покаже значим. Къде отивам наистина? Вратите се заключиха автоматично.

 - Пленник ли съм? – стараех се да звуча леко и между другото, но истината бе, че умирах от страх защото аз не мога да бъда ключена – имам клаустрофобия, ужасно е, и адски трудно да живееш в нашия толкова автоматичен свят с подобен проблем. Боже, хайде отключи, че всеки миг ще изкрещя без дори да искам.

 - Какво ти е? – отключи – Да нямаш интензивен страх от клопки и ограничения?

Усмихнах се и премълчах, колкото по-малко знае толкова по-добре.

Мълчахме и пътувахме, излизахме извън града. Къде отивам, как можах? Поемах си тайно големи глътки въздух за да не разбере страха ми. Пътувахме. Поглеждаше ме от време на време, тихо. Говореше по телефона, мислех си че знам руски, но нищо май не схващах. Влизахме в друг град, така се чувствам по-спокойна. Говореше по-телефона на познат този път за мен език. Спряхме.

Ресторанта бе толкова незабелижим и невзрачен, без имена, без реклами. Вътре – значително различно, бе приятно, масите доста раздалечени една от друга, имаш чувството, че масата на която си седнал е единствена. Поръча вместо мен, дори не ме попита, което ми хареса и ядоса едновременно. Водка – руска. На челото ми ли пише какво пия?

 - От кога използваш арабски? Забелязах, че реагира когато говорех, няма откъде да знам. – усмихваше се и ме притесняваше до смърт. Чувствах се съблечена и уязвима, което бе необичайно за мен самата.

 - От две години някъде, но не бих казала че го използвам, много малко го знам.

 - Аз го използвам от двайсет години. Но винаги ме боли когато го говоря. Бях женен за ливанка, имах и дъщеря.

По това че погледа му потъмня разбрах, че има нещо страшно в думите му. Не попитах нищо – замълчах.

 - Разкажи ми нещо, за себе си, или за работата си или за приятелите си, каквото искаш.

 - Не мисля, че нещо около живота ми би те заинтересувало. Твърде е обикновен.

 - Разкажи ми – би ме разсеяло имам нужда от това. Ако слушам обикновени неща ще се почувствам по-добре. Говори ми глупости.

В друг случай би ме ядосало това за глупостите но той изглеждаше действително искрен. А живота ми винаги е бил каша, незнаех какви обикновени неща бих могла да му разкажа. Започнах да говоря, но в повечето случаи измислици, разказвах за някакъв мой елементарен начин на живот без да имаше такъв. А той ме слушаше съсредоточено и мълчаливо. Започваше да ми харесва, сякаш на масата когато се държеше грубо бе някой друг. А може би водката даваше мнението ми за това. Чувствах се добре, все едно го познавам отдавна. Излъчваше някаква сигурност и грижа.

 

Събудих се в хотелска стая, ужас. Какво побърках ли се? Какво правя тук? Огледах се, дрехите ми бяха до леглото, като купчинка, протегнах тихо ръка и ги поех почти без да мърдам. Най-важното за мен сега бе да се измъкна неотчетено. Надигнах се и в момент в който измъквах единия си крак от чаршафите усетих дланите му да се плъзгат по гърба ми. Застинах в тази поза, обърнах се.

 - Бях сигурен, че ще се опиташ да избягаш. Сега си адски притеснена и много отчаяна от себе си, но това е грешка. Ще отида за кафе а когато се върна много искам да си още тук.

Облякох се. Някаква паника се опитваше да ме стисне за гърлото, да не се поддавам, утре този ден ще бъде минало и ще забравя, ще го оставя там в онази дупка в която има само негативи. Останах.

 

Понеделник, най-ужасния ден на седмицата. Интензивен и изпълнен с разговори. Справки, таблици, програми, ако имах четири телефона сигурно на всеки един от тях щях да говоря едновременно. Добре че имам само два. Деня ми минава без да отбележа времето, все едно не беше, почти като всеки друг. Телефона. Чужд номер, уф. “Hello! Can I help you?”

“Yes, you can help me. I would like to see you! What about you? Would you like to see me?”

Той. Откъде ми има телефона, ужас бях почти забравила за него.

“I won’t be able to meet you soon. Sorry, I’m too busy” – затворих, а сърцето ми бясно и натрапчиво напомняше за себе си. Не можех да не призная поне пред себе си, че се зарадвах и някак развълнувах от неговия “call”.

Ето покоя ми отново се срина, ако не се бе обадил действително щях да забравя а сега отново се връщах там в онова място в съзнанието ми където складирах минуси.

Като миг преминаха работните делници.

Купон и смях. Нашето петъчно събиране по женски. Литри водка. Минахме през работната седмица, след това направихме обичайната дисекция на съпрузите и когато порядъчно напити се прехвърлихме към любовниците...той влезе.

Изтръпнах и изтрезнях внезапно. Седна на по-отдалечена маса, поръча водка и вечеря. Изчака най-търпеливо края на купона и дойде на масата.

 - Ще вървим ли?

 - Къде?

 - Където кажеш.

 - Защо мислиш, че искам да отида някъде с теб.

 - А ти защо си мислиш, че не искаш? Не само ти си в моите мисли. Аз също съм пуснал котва в съзнанието ти, нали?

Пътувахме. Къде? Какво значение има, бях почти в безтегловност. Гледах през прозореца без мисли, пълнолуние и то размазано от скоростта. Сто милиарда звезди, дали знаеха, че са само спомен от светлината си? Започнах нещо без да се алармирам, излизането ще е трудно. Незная какво да правя със себе си. Понякога искам да изчезна без личност, само с материя без дух, без адрес, без име с чужда самоличност и най-вече с чуждо сърце. Май в моето вече няма място за мен, само за хората минали през живота ми.

 - Какво мислиш? Колко е абсурден живота ти ли? Ще ти разкажа няколко изречения за моя и сигурен съм ще заобичаш твоя повече от сега.

Спряхме извън града в едно осветено от луната кръгче, на една поляна в гората. Хвана ръката ми, изглеждаше някак нуждаещ се от прегръдката на някой непознат. Харесваше ми топлината на дланите му в сравнение с моите вечно студени ръце.

 - Ожених се за ливанка, много красива жена. Живяхме в Киев и когато дъщеря ни стана на около десет години се преместихме в Баалбек, родния град на жена ми. Тя тъгуваше за родината си от доста време. Ливанците са различни, те не могат да живеят без корени, сърцето им остава в родното им място. „Града на слънцето” както го наричаха беше останал с около хиляда житела, почти село. Работех в Бейрут, много трудности и твърде много страх, малко или много се замесваш в конфликти и един чужденец никога не е желан. Преживях труден развод и се върнах в Киев сам, но сърцето ми остана там при нея и дъщеря ми. Нея виждах но жена си не. Видях я за първи и последен път на погребението на дъщеря ни, убиха я в Бейрут.

Мълчах, какво да кажа, изобщо нещо можех ли?

Когато всичко е счупено, какво може да се направи?

Нищо.

Болката в душата е най-трудна за преглъщане. Живота ти окончателно е разделен на два етапа. Преди и след. Обикновено, не мислиш за преди, болезнено е. Оставаш завинаги ранен. Тя е като морска раковина. Чува се туптенето на сърцето й. Един вечен миг на отредения ни живот. Убежище на подплашените ни очи. Тъжна като стъпките на обречения. Сподавена като тишината която се блъска в стените на празната стая. Звън на счупени мечти. Когато воюваш с чудовища, има опасност ти самия да се превърнеш в такова. Най-трудно е да не забравиш, че трябва да обичаш. Любовта е навик. Всичко е направено от любов, от живот. Дори страха е отражение на любовта, въпреки че съществува в умовете ни.

Трудно е да разбера защо точно мен избра, истината е, че останах с него. Влязох в неговия страшен свят, изпълнен с рискове и мрак. Той ми показа собствени правила, за които дори не подозирах. Обича ме по същия невъзможен начин по който живее. Научи ме да виждам различното. Станах боляща и истинска защото създаде хаоса в неподредения ми свят, но ме накара да повярвам колко невъобразимо много съм обичана.

накрая ще взема и аз да си поръчам водка във вашата кръчма
ха-ха
иначе - хубаво
поздрави

нали знаеш - фикция,
нещо чуто, нещо разказано, нещо измислено...
май трябваше да напиша нещо за Феята на зъбките :)))

Как си Крис?

Тъжно ли ти е за баджанака?

Поздрав!

и ако може - по бельо :)
иначе - горе-долу всичко си е все същото

че отново те заобичвам силно, въпреки че е неразумно защото един мъж никога не може да бъде спокоен с теб, освен ако не те вземе в къщата си. В противен случай може да го побъркаш.

страхотно като емоция и доста увлекателно хихи беше удоволствие да прочета:)
ще се отбия пак,
до скоро:)