„Робувам на съществуването си” – мислеше докато гледаше към гарата как влака на 14:00 часа спира и се излива тълпата от вътре. Докато дойде часът за края на работния й ден ще спрат още четири влака. Последния в 16:30 пристигаше точно, когато свършваше работа, качваше се на компактната си кола и минаваше 2-3 км., спираше пред лоби-бара на сестра си. Там убиваше час или час и половина, супера, лоби-бара на приятелката й, който беше точно срещу дома й и се прибираше в къщи.

Душ и тишина, завръщането на съпруга й и тишина, вечеря и тишина, измиваше чиниите в тишина и тихо лягаше в нейната спалня, като гледаше телевизия докато тишината я повлече към дверите на съня.

Но днес се случи нещо друго, нещо, което ТИХО я разклати, а тъкмо бе започнала тайно да се примирява с ориста си.

Паркира умело пред кафето на сестра си, след работния ден, който днес свърши в 15:00 и така и не успя да види последното пристигане на влака в 16:30, може би съвсем леко усети тръпка от промяната на ежедневието докато се качваше в колата си, но наистина и не подозираше, че точно пропускайки пристигането на последния влак в рамките на работния й ден ще промени живота й, откривал досега единствено хладна безсмисленост.

Изобщо никога не би се похвалила с това че е затрупана от извървяните досега пътища.

Седна на масата в дъното точно до един розов храст, който пръскаше леки аромати и почувства онова спокойствие, което спира времето и те оставя с чувството че вселената е спряла и точно в тази минута ти не остаряваш с всеки поет дъх, дори й хареса, оставяйки се в безтегловността на мястото.

 - Може ли – гласът му я извади от чувството на “peace of mind” и тя бавно вдигна поглед към личността минавайки през маратонките “Nike”, екип “Adidas” и очила S. Ferragamo. Не усещаше ли и лек аромат на Hugo Boss.Е стига де това май вече бе прекалено, спрямо усета, който имаше. Може би беше старомодна, но винаги в обонянието й оставаше за любима мъжка миризма, трите аромата: чисто тяло, кожено яке и скъпи цигари. А Boss Selection го доказваше перфектно.

За миг факта че не виждаше очите му я направи доста уверена:

 - О да, заповядайте – оцени го по дрехите, отново. Понякога не можеше да понася това остойностяване на хората, което до болка владееше. Обичаше марките – за каквото и да се отнасяха – за дрехи, за обувки или каквито и да са друг вид стоки.

Все едно, така или иначе почти веднага го игнорира и започна да мисли ежедневности – с кои деца и къде играе дъщеря й, ако опържи тиквички и направи таратор за вечеря, ще може ли да свърши до започването на сериала й, иска ли или не мъжа й да се върне навреме или пак порядъчно сръбнал да си дойде призори.

Все едно, какво значение има отдавна бяха „никой” в отношенията си.

Чакаше сестра си и...

 - Може ли една цигара – беше се изключила за миг и се изненада, независимо че през цялото време усещаше другото присъствие. Посочи с очите си кутията и кимна.

 - Отказах ги, но понякога ми се допушва, май много пушиш?

Тя го погледна, леко вдигна вежди но нищо не каза.

 - Е незнам дали съм улучил, но от както съм тук изпуши цели четири цигари, по инерция според мен.

 -  Много пуша – усмихна се, а той спря поглед върху устните й – докосвайки ги мислено и пак и пак и пак...

 - Стига – внезапно реагира тя, като прокара езика си по тях. Изненада се, още повече, като разбра, че го е казала на глас. Почувства се неудобно и някак различно, като в онези думи-пумпали правещи една мисъл оцветена:

“Step on a crack and break your mother back”

Някакси тази нейна реакция й допадна със своята необичайност, но остана все още изненадана. Долови интереса, който роди в него. Продължи да го гледа с леко извити краища на устните, докато той бавно смъкна очилата си и впи зеленоок поглед в нея. Не беше много млад, някъде около 40 – 45 годишен, но фигурата му заблуждаваше, със стегнатост и едно такова момчешко излъчване, което в интерес на истината струеше от целия му външен вид.

 - Съжалявам, не можах да се въздържа – каза докато се смееше леко и доста заразително – имаш хубави устни, знаеш ли го?

Тя потвърди - със сигурността и липсата на колебание, което бе изградило  самочувствието й още от детството благодарение на майка й и то доста успешно, защото: „независимо колко си посредствен трябва да знаеш, че има и по - посредствени от теб а ако имаш самочувствието можеш толкова дълго време да поддържаш илюзията пред останалите за своята съвършенност, че накрая дори ти самата вярваш в нея, а това променя съдбата ти и с периодите наистина можеш да станеш съвършена”. Изведнъж й се прииска да му зададе една камара въпроси – от рода на : Какво правиш тук? Откъде си? Какъв е бизнеса ти? Май си богат... и нещо от рода, но единственото което направи бе да извади от кутията си цигара впивайки толкова дълбок поглед в нея, сякаш ще я пали с поглед.

Един кичур леко се плъзна по челото му, което запали вече очаквания интерес в съзнанието й към него. Много красив мъж. Представи си, че е неин, ако беше, нищо друго не й трябваше стигаше й неговата любов и късмета му.

Независимо какво прави човек с живота си – в крайна сметка се случваше това, което наистина ти е приготвила съдбата – нищо не е случайно.

Понякога се замисляше върху факта, че в усърдието да си постигне целите забравяше за мечтите си, и изпускаше подробностите, които накрая се оказваха толкова решаващи.

Той я очертаваше с очите си сякаш я изрязваше от списание. Присви ги леко и я погледна през мигли – беше толкова красива, кожата й с цвят на токущо узряла праскова, а слънцето зъд гърба й я оцветяваше в жълто-червен огън, който точно в този момент опожаряваше сърцето му с непреодолимото желание – да я докосне. И той го направи, като подаде ръката си към нея и каза:

 - Не се запознахме, името ми е Ивайло. Но можеш да ми казваш Иво.

 - О, аз съм Даниела – усмихна се а плътните й устни го накараха несъзнателно да прокара език по своите – и къде да те наричам умалено?

Смеха й бе дрезгав и вълнуващ.

 - Където сме или където ще бъдем, ще ми хареса да чувам името си от твоите уста.

За миг сърцето й прескочи, абсолютно неочаквано и необичайно за нея, хареса й да чуе това.

Пристигането на зет й наруши чистотата на момента връщайки я отново в нейния толкова сиво изглеждащ сега свят.

 - О вие сте се запознали – един мой приятел от казармата, ела вътре да се видим – каза, като го повлече вътре в бара а тя остана, като забравена ръкавица навън, и все едно липсата на пълен чифт й причини болка.

Тя стана и тръгна към колата, нямаше да чака сестра си чувстваше някаква загуба и жажда, която отказваше да я задържи на едно място и я правеше неспокойна. В мига в който се обърна за да маневрира назад някой отвори вратата.

 - Много бързо избяга. Мислех, че беше редно да се уточним, за среща, след този магнетизъм един към друг.

Тя го погледна с изненадан поглед, като несъзнателно форсираше колата, отново и отново...

 - Годжи ми каза, че си имаш съпруг, което не променя желанието ми да се видим, дори и да си го обичаш...не ми пречи. Надявам се да не звучи като клише, но наистина не съм срещал жена, която да изглежда като теб. Имаш много специфична външност, уникална, което ме кара да си мечтая да те покажа.

Тя се изсмя нервно и сухо, той я притесни но я и зарадва. Искаше да го види, но нямаше ли да прозвучи твърде лесна ако ей сега потвърдеше по някакъв начин това.

Той я улесни, като й подаде един кибрит от някакъв хотел с неговия номер написан ръчно отгоре. И тъкмо когато тя си помисли: „не мога да звънна аз първа” каза:

 - Просто да знаеш, кой те търси, когато ти звънна – не съм си и помислял да чакам да звъннеш първа.

След което й смигна, постави марковите си очила на очите и се вмъкна в колата на зет й спряна до нейната.

Гледаше нагоре в синевата наричана небе, една разтяща черта оставена от самолет, наистина беше решила да обръща внимание на подробностите, както винаги беше повтаряла приятелката й: „...ако не виждаш малките неща, които създават деня ти –  просто изпускаш най-важното – живота си, който се гради върху детайлите, и те го правят пълен. Обърни внимание на момента, в който си щастлива и го осъзнай! Когато прегръщаш дъщеря си и допираш устните си до все още детското й личице – осъзнай точно този момент и си кажи: мамка му, аз съм щастлива, защото точно този момент в точно това време няма да се повтори никога и най-важното нещо е да го оцениш. Минаваме живота си в копнеж за щастието, като чувство без да осъзнаваме, че то не е чувство – щастието е състояние през, което просто преминаваме – а дори не можем да разберем.”

Вятъра й галеше лицето, и си играеше с кичури от косата й, като ги въртеше във всички посоки. По крайбрежието винаги имаше вятър, все едно е част от морето и без него то няма да е същото. Беше 16:30 и на гарата сигурно е пристигнал последния за работния й ден влак, който тя може би от месеци изпускаше, но от все сърце се радваше, че е така. Толкова хубаво бе да слуша чайките, и звука от вълните, които се разбиваха в скалите, дори оставяха леки следи по тялото й, въпреки че не бяха точно на брега. Тя гледаше към човека седнал срещу нея и се усмихваше, дори когато мълчаха й харесваше, важното бе, че са заедно. Вече не виждаше и влака в 14:00, той я вземаше от работа и отиваха някъде, където да са само двамата – всеки път на различно място.  Дори успяваше да се върне навреме за приготвянето на вечерята и сериала си. Гласът му я извади от мислите й.

- Искам да отидем някъде за няколко дена, какво ще кажеш? Най-голямото ми желание от скоро е да се събудя до теб. Да отидем в Белград, ходила ли си? Най-хубавия град на Балканите а....

 - ...жените просто са страхотни – продължи през звънкия си смях тя.

Беше красиво в Белград, миналата година беше командировка там. И тя имаше желанието да отидат някъде двамата за по-дълго време от няколко откраднати часа на ден, харесваше й да е влюбена, все едно преди не бе живяла.

 - Незнам, аз почти не разполагам със себе си.

 - Не мисля, че някой има право да разполага с теб повече от теб

самата. Човек отговаря за действията и постъпките си сам, всеки знае каква е движещата му сила, защото без нея е загубен. Анатол Франс е казал: Дай ми материя и движение и ще създам свят. Разбираш ли – ти си своя си свят и дори и да го разрушиш той все още ще е твоя свят и ти няма да се откажеш от него.

Той протегна ръка и премести един кичур от лицето й, с нежност и чувство, което причини трепет в корема й. Никога преди не бе изпитвала тези чувства и желания, които я владееха сега. Не можеше да не признае, че дълбоко в себе си почти се бе отказала от мечтите и изобщо бе изключила вероятността за щастие, което бе нелепо защото бе едва на 30 и може да се каже, че в най-естествен случай има повече от тези години живот, но Господ даваше накрая тежката си дума.

Нямаше ултиматум, но от няколко месеца витаеше между тях мълчаливия въпрос: Има ли някаква вероятност за общ живот?

Да разбира се, че е прав. Той винаги беше прав, човек сам определя живота си и колкото си по-пасивен в него толкова си по-мъртъв.

 - Добре! Да отидем в Белград, само ми дай един месец време, да свърша нещо окончателно.

Хвана тихо ръката й и остави отпечатъци от устните си на всеки пръст.

 - Недей забравя, че мисълта е птица във висините, но хваната в клетката на думите, тя може да разпери криле, но не може да литне. Няма нужда да обличам в думи това което чувствам, в този момент. Ти го виждаш. Приеми че ти за мен си – хвърлената във фонтана монета, а аз съм твоето несбъднато досега желание.

Вълните се удряха в брега а времето наистина бе спряло на този момент, дори влака на 16:30 отдавна бе заминал, не я бе грижа, знаеше че никога няма да го види отново.