Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2008 12:42 - Миг любов
Автор: bonnka Категория: Изкуство   
Прочетен: 1422 Коментари: 1 Гласове:
0



„Пий вино, то е вечността на живота, то е всичко, което ще ти даде младостта. Сега е сезонът за вино, рози и пийнали приятели. Бъди щастлива само за този миг. Този миг е твоят живот.”

 

 - Очите ти са изумителни, знаеш ли? Никога не ги затваряй, даже нощем. Спи с отворени очи.

 - Ще работя по въпроса.

 - Обещаваш ли?

 - Мисля че правя грешка.

 - Няма такова понятие като грешка – просто или го правиш или не го правиш

 - Хайде да спрем до тук, без да има наранени.

 - Мисля, че ако спрем до тук аз ще бъда наранен.

 - Значи при всички положения ще има наранени.

 - Може би не. Може би ще се уморим един от друг.

 - Господи, надявам се да се уморя от теб. Ти си в ума ми. Ти си единственото в ума ми, когато се будя…всяка сутрин. Ти си ми в мозъка още преди да съм отворила очи.

 - И за какво си мислиш?

 - Зависи, ако е през деня и не знам, кога ще те видя – нямам търпение.

 - А в дните, в които знаеш, че ще се видим?

 - В тези дни съм…спокойна и се мразя… .

 

 

Вятъра бе полудял, все едно единствената му цел бе да премахне всичко по пътя си. Навсякъде летяха парашути от вестници и торбички.

Едва се движеше, а цветята за рожден ден – бяха останали само стебла. Бяха единствени на тази улица тя и срещу нея един хлапак с найлонова торба която все едно се бранеше за глътка свобода.  Полетяха едновременно - нейната опаковка и неговата торба, той остана с някаква картина в ръцете си а тя само със стебла. 

Започна толкова естествено, на едри капки – топъл, интензивен и очакван. Вятъра утихна. Влезе в първия вход с който се сблъска, почти мокра до кости,и......внезапно се оказа очи в очи с момчето и картината.

Потъна в очите му, които бяха топли и спокойни, усмихнати и канещи, зрели и наивни. Не бе момчето толкова момче, както и хлапака не бе истински хлапак, но имаше това излъчване на безгрижна младост окъпана в дъжда.

Дъждът биеше прозорците на входа и ги правеше тъжни като ангели, мълчанието бе неловко, чувстваше се неудобно и се молеше да спре, по-бързо, по-бързо. Той смъкна якето си и покри с него голите й рамене, погледна го не каза нищо, не каза дори – благодаря. Той също мълчеше но я гледаше, следеше движенията й, в този полумрак на входа всичко сякаш беше спряло – времето беше спряло.

И минаваха секунди като часове, минути като месеци....

Дъждът спря и вятъра стихна. Излезе през входната врата и се затича по павираната улица. След това се спря и се обърна гледайки към входа – видя очертанията му на вратата, леко й помаха и се усмихна по момчешки.

За миг изпита някаква празнота – сякаш нещо е свършило завинаги и никога няма да се върне – никога повече. След това забрави.

 Когато се прибра и съблече....неговото яке – разбра, че ще го види пак.

 

  - И какво значи ангажирана?

  - Имам семейство.

  - Какво като имаш? Аз няма да ти го взема, само ми кажи можеш ли да направиш малко място в сърцето и ума си – за мен? Ако можеш това ще ми е достатъчно. Приеми го както искаш ако искаш, за да се чувстваш доминираща го приеми само като секс, ако искаш го приеми с трепет, ако искаш се влюби, но да знаеш, че винаги боли, когато всичко свърши.

 - То вече ме боли, имам цветове само когато ще се видим иначе всичко ми е жълто. Не мога да понеса ласките на съпруга си, нито пък разговорите с него – мога да понасям единствено мълчанието му. Не искам да се прибирам – предпочитам прегръдката на улицата. Предпочитам тъмнината, искам да си лягам рано за да заспя след много часове, преповтаряща до безсъзнание последната ни среща. Мислите ми се плъзгат по лицето ти и се вмъкват в очите ти, докосват мекотата на устните ти и пропадат в усмивката ти. Държа съзнанието си заето, само да не мисля за това че ще те видя чак след ден, няколко или седмица. Ежедневието ми минава, като пиша, пиша – само за любов и страст, което е абсурдно за личността ми. Мисля, че ще полудея ако никога повече не почувствам твоя допир, понякога не мога да си поема въздух защото някакъв страх е прещипал съзнанието ми изпълващ го само с песимизъм. Искам да се върна там във времето – преди да те срещна. Но не знам струва ли си да преминеш през диаболичността на живота  без да си изживял това. Разума ми осъзнава преходността на събитията но сърцето ми мисли друго. А аз се оставям във владенията му защото ми харесва.

Но ме боли. Не искам дори за миг да се замислям върху вероятността за моята изолация от сърцето ти. Защото ще умра. Кажи ми кога ще свърши това?

-          А искаш ли да свърши?

 - Искам и не искам едновременно. Моята същност бавно ми изневерява за да ми върне за емоционалния шантаж на който я подлагам – ежедневно. Искам да заспя безпаметно докато всичко свърши – страх ме е. Страх ме е от раните които бавно правят кървави резки в сърцето ми. Страх ме е от мълчанието, което ще дойде когато всичко свърши?

 - Ти не си годна за изневяра, ти си годна само за любов и то за постоянна. Страха те прави уязвима. Единственото което можеш да направиш е да контролираш страха си или да се откажеш. Моите закони за съществуване са коренно различни от твоите. И мога да те обичам само невъзможно, толкова невъзможно колкото е невъзможно ежедневието ми.

 - Накара ме да видя различното в живота си. А ако знаеш какво се случи с подредения ми свят. Срива се, срива се бавно но сигурно и всичко остава хаос.

 - Не плачи! Не трябва да плачеш. Всичко през което минаваме е мост от единия до другия бряг. В началото, когато тръгнем по него сме едни, пътуването ни променя до толкова, че когато стигнем на другия бряг сме съвсем различни. А когато се обърнем, моста е изчезнал – все едно никога не е бил. Но е бил, знаем защото имаме спомена за него. Ние може да се върнем но това вече ще е друг мост, който няма нищо общо с предишния. А и ние вече сме различни – нищо общо с това което сме били. Няма връщане – това е.

Нещо сме загубили, но и нещо е останало. Нещо ново, нещо друго – понякога болезнено друг път не, но е истинско различно от подредения ни стъклен свят.

 

„Събуди се, събуди се в тъмното и погледни звездите, помисли за хилядолетията умножени по ери – това е вечността.”

 

Какво е твоя миг любов пред нея?



Тагове:   МиГ,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - това е....
01.04.2008 09:35
много, много добро - "Моята същност бавно ми изневерява за да ми върне за емоционалния шантаж на който я подлагам – ежедневно."

и още много, много - добре владееш думите - караш ги да чувстват!

Благодаря ти!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bonnka
Категория: Изкуство
Прочетен: 258198
Постинги: 68
Коментари: 228
Гласове: 1382
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031